СОФИЯ-ТИРАНА

Преди години за преглед при мен дойде албанката Прамвера с мъжа си и техен приятел българин. Жената страдаше от артрит, беше изгубила надежда за изцеление. Предложих им да я приема в клиниката, но им казах, че като за чужденци, лечението ще струва скъпо. Учудих се, като ми отговориха, че с мъжа си са български граждани. Приех я, лекувах я, тя се подобри много бързо и надеждата се върна в душата й. Като я изписах, ме поканиха да им гостувам в Тирана. Казах им, че „много хора съм излъгал, че ще им гостувам, ще излъжа и тях“, защото съм много зает. Те настояха, казаха, че са упорити и че, рано или късно, ще се срещнем в Албания. Така и стана, но по-късно...
Така се запознах със семейство Прамвера и Селим Ходжай от Тирана. Той – бивш журналист във водещ тирански вестник, сега – занимава се с бизнес, предимно търговия с България, тя – бивша учителка по руски език, сега му помага в бизнеса. Водеше ги Златко – дългогодишен техен сътрудник в бизнеса и приятел. Накрая „кандисах“ и със Златко, жена му Лоте, жена ми и аз тръгнахме за Тирана. Няколко неща ме изненадаха при това пътуване:
Първо – в западната част на Македония, наближавайки Охрид, видях много джамии и тук-там православни църкви. В един участък от пътя в продължение на три километра изброих пет джамии и ните една църква. Като пресякохме границата и се заизкачвахме към билото на планината, първото нещо, което ни посрещна в Албания бе огромен метален християнски кръст вляво от пътя. Учедих се – в християнска Македония преобладаваха джамиите, мюсюлманска Албания ни посреща с кръст? Какви ли неща не могат да се видят на Балканите – си помислих и продължих да разглеждам с интерес ландшафта на непознатата страна.
Второто – превалихме билото на планината, заслизахме по склона и се заредиха прочутите бункери на Енвер Ходжа, с които е искал да се бори с набезите на световния капитализъм и да устоява принципите на социализма – редяха се край пътя като огромни бетонни гъби. С тесни амбразури, през които може да се подаде само дулото на пушка или автомат, но не и на оръдие... Бетон за колко къщи са загробени в тези бункери, колко пари са похарчени без смисъл, колко труд и време са отишли на вятъра за нищо? Друг от балканските абсурди – да тичаме на място, понякога назад и да си мислим, че вървим напред, поне да го твърдим... - си помислих.
Третото – спряхме пред хотела на сем. Ходжай и видях надписа над кафенето – „Бар София“, изписан на кирилица. Пред задния вход ме посрещна бюст на Христо Ботев. В кафенето и във фоайето на хотела бяха закачени картини от български художници със сюжети от България – Созопол, Несебър, Рилските езера...
Четвърто – на разходка из Тирана видяхме в единия край на площада висока православна църква, в другия – новострояща се джамия. Явно двете религии съжителстваха без верска непримиримост и проблеми. Влязохме в Еванлелистка църква да запалим свещица. Вера купи свещи, прекръсти се, запали свещите и отново се прекръсти. Попитах я: „Християнка ли си или мюсюлманка?“ Тя ми отговори – мюсюлманка. „А свещите?“ – попитах. Тя ми каза: „Аз не подминавам храм. Бог е един и се моля за мен и за моите близки. Какво значение има къде го правя...“
Пето - на излизане от църквата видях и снимки на разрушени от времето християнски храмове из Албания, сега реставрирани напълно. Най-силно впечатление ми направи снимка на четирима свещеници – православен, католик, мюсюлманин и дервиш, стиснали си ръцете – моята мечта, моят идеал за разбирателство и мир на Балканите.
Шесто – срещнахме се с албански интелектуалци – инженери, лекари, професори, завършили в България. Всички помнеха българския и изразиха искрено и с вълнение добрите си чувства към българите и България.
И седмо – задършилите в България интелектуалци говореха с пренебрежение и отрицание за албанците от Косово – считаха, че са първични, стихийни, некултурни, не почувствах националистически стремеж за изграждане на Велика Албания, както се говореше под сурдинка в България. Безспорно има и такива настроения и мисли, но аз поне не ги почувствах у моите нови приятели албанци. Все пак те бяха от елита на страната, интелектуалци от висока класа, на които поначало първичността, себичността и първичния национализъм са до голяма степен чужди.
Докато допивах бирата в бара, си помислих, че трябва да споделя с българите седемте неща, които ме впечатлиха в Албания, без претенции, разбира се, че това важи за цялата страна, за недекларираната и прикрита албанска политика, присъща на всяка една страна не само на Балканите, но и в света, че и другите албанци от планините мислят като интелектуалците от Тирана. Направих го преди пет-шест години в разказ-пътепис „Бар София“ - Tirana-Albania“, който публикувах първо в сп. Пламък, после в сборника с автентични лекарски разкази „У нас и по света“.
С Вера и Селим се срещнахме още няколко пъти в София и Тирана и край Бургас – те бяха на почивка в Поморие, аз – в Слънчев бряг и ги поканих на вечеря в един ресторант високо на брега над Китен... Междувременно Селим организира възстановяване на църква, където се предполага, че е бил покръстен цар Борис, изграждането на пътя до църквата, наречен на името на българския цар по негово настояване пред администрацията на града... И много други добри жестове и дела за България е свършил. За тази му дейност българското правителството го назначи за „почетен косул на България в Албания“ – офисът е в гр. Вльора, родния град на Селим. В по-голямата част офисът се издържа от Селим.
„Примерът не трябва да остане незабелязан – си мислех, - разказът-пътепис не е достатъчен...“ И с жена ми решихме да направим филм за непознатата за българите Албания, за древната й история, като го изградим върху отношенията на семействата на Селим и Златко. Този път нямаше откъде да търсим пари и решихме ние да финансираме филма. Сценария се раждаше в движение върху основата на моя разказ. Започнахме със снимки в Албания – Тирана, Вльора, Балша, после в София. Снимахме Златко, Селим и Вера, дъщерите им, новите ни приятели албанци, учили в България... Посланието бе, че не трябва да се мразим, а да си помагаме, за да престанат Балканите да бъдат „буре с барут“, родило десетки войни, погубило хиляди, разеденило държавите от векове...
Предстои да направим премиери на филма в София и Тирана през пролетта на тази година. С екипа очакваме с нетърпение да видим, и най-вече да почувстваме реакцията и вълненията на зрителите. Дай, Боже, да са добри!