Откровение

ЗА ПЪТЯ И ВЪРХА


 

Един ден преди повече от десет години аз пишех на бюрото в хола на апартамента в Пазарджик, в креслото зад мен жена ми четеше сп. Кино – типична ситуация за сем. Коларови. По този повод жена ми казва, че се е оженила за моя гръб. По някое време ми показа статия на нашата приятелка кино-критичката Олга Маркова, която разказваше за филмите на проведен наскоро фестивал на документалното кино в Белград. Кратко, сбито и много образно описваше един от наградените филми, в който се разказва за възрастна жена и усилята й да се научи да си служи с мобилен телефон, за да има връзка със сина си - полицай. Жена ми ми показа и снимката на старата жена от статията: с черни дрехи и забрадка, седнала на креват с метални рамки, леко прегърбена, държеше телефона в ръцете си, умислена и натъжена – досущ като нашите баби. Подобна картина бях виждал много пъти в детството си през летата в Девня – така изглеждаха моите две баби, техните сестри, техните съседки и си помислих за Вечната балканска жена, която държи в слабите си длани балканската земя, крепи на крехките си плещи балканския живот от древността до днес. Още тогава казах на жна ми, че от тази ситуация и този образ може да се получи сценарий. В следващите дни продължих да мисля: Каква е балканската жена, защо е такава, какво иска, какво очаква? Виждах я - суха, крива и проклета, с резки движения и пиперлив език. Че каква друга да е, за да оцелее в трудния балкански край с непосилния балкански труд? Милозлива, чувствителна и спрадевлива е, но не го показва – крие го зад злостни забележки и жлъчни коментари. Не може да бъде друга, защото много е напатила, много е преживяла, много е видяла. Животът я е научил от малка да се бори и да оцелява, не за себе си, за другите: останала сирак отрано - баща й е починал от епидемия или нелечима болест или е загинал във война, тя е трябвало да се грижи за по-малките си братя и сестри, докато майка й е работила по чужди къщи като слугиня или на полето, после се е задомила, родила е няколко деца и отрано е останала вдовица – мъжът й е загинал или от епидемия и нелечима болест или във война. И тя е продължила да се бори и работи като майка си на полето или като слугиня – хилядолетната орисия на балканската жена. Като отраснат, децата й отлитат – на гурбет в чужбина, задомени в съседно село, някои погребани неживели. И остава сама балканската жена. И какво прави? Чака. Някой да я споходи, да почука на вратата й, да й каже блага вест от отлетелите деца. И пак не се предава балканската жена – стои, чака и се надява някой от милите й да се завърне. Едновременно е зла и златна – зла, за да оцелее и златна заради състрадателното си сърце. Представих си я – суха, жилеста, изпита като клечка, вкопчена в балканската земя като корените на дърво. Вечна и непобедима. Тя държи земята с корените на двете си ръце, ако я няма, ще изчезне и балканската земя – си мислех. И се роди образа на Златина – пълнокръвен, сочев, жив, с богато минало и плътна биография, неща, нужни за всеки герой, за който и да е разказ, филм, роман или сценарий.

С образа на Златина почувствах, че стъпих на здрава почва и продължих да мисля: това за балканската жена е ясно, а какъв е балканският мъж? Защо е такъв, какво иска, какво очаква? – същите въпроси, които си задавах и за Златина. Представих си го съсухрен, състарен, изгърбен от балканските неволи, раздиран от непрекъснати компромиси, отдавна изгубил мъжката си сила да устоява и да се бори, готов всеки миг да се отегли и от най-малката житейска битка, да се откаже от всичко, което му се полага, за да не си навлече нечий безпричинен гняв. Че какъв друг да е? – си мислех, като за Златина. – И той, като Златина, отраснал в бедност, по чудо оцелял от епидемии, болести и войни, с дузина деца и внуци, натискан ежедневно от недоимък, данъци, заеми и гладни гърла вкъщи. Лесно е да си крепостен на някой граф в Западна Европа – ако друг граф вдигне над теб ръка и те обиди, той обужда твоя граф, твоят граф ще му обяви дуел и ти имаш самочувствието, че си нечий, че си защитен. А балканският мъж? Той е ничий, оставен е сам на себе си и ако оцелеле - оцелее, него никой няма да го защити. А трябва да оцелее, физически, дори с недъг – не за себе си, за другите, за да работи, да изхрани гладните гърла вкъщи, дори с бастун в ръка към нивата. И в тази ситуация няма място за префинени неща като гордост, чест и самочувствие, остава само неистово желание да оцелееш, дори с цената на мъжката си чест, за да не загинат с теб и твойте близки; в сюблимен момент не мислиш за себе си, а за тях. Няма мъж, който безболезнено да се раздели с честта и гордостта си, но балканският мъж го е направил преди векове. И това е неговата голяма мъжка жертва пред превратностите на балканския живот. Иначе балканският мъж си е тих, кротък и добър, като агънце е вкъщи – не искащ никого да нарани, искат всеки да зарадва. Така неусетно в дните, в кратките промежутъци между прегледи и визитации, се роди и образа на кмета Добри от бъдещия филм – и той плътен, и той с биография.

После си помислих какви са отношенията между балканската жена и балканския мъж – ами скарани. Тя вдовица, той – вдовец, иначе съседи, но скарани. Няма нещо по-тичпично за Балканите от озлобените и скарани съседи. Защо? Понякога за нещо дребно, нелепо, друг път за нещо по-сериозно. А за най-сериозното – смъртта на рожба? Това вече не се прощава. Как е загинало детето на Златина? – продължих да мисля и си отговорих: поболяло се е, но не е могла да дойде линейка, защото реката е придошла и е отнесла стария дървен мост, а преди това кметът е отказал да построят ЖП линия и железен мост, цитирайки някои от селяните, че локомотивът ще плаши животните им – случка, който ми разказа баща ми за ЖП линията в Девня. Същото го каза и в интервюто ми за филма водещият на Неделен хоризонт Ники Атанасов за ЖП линията между Горна и Долна Диканя. Всъщност кметът Добри е направил поредния компромис, за да не си навлече гнева на началниците си, да го помислят за саботьор и да не позволят на сина му да кандидатства в Университета, защото са решили, че линията е нерентабилна и са търсели оправдание да спрат строежа.

Така се завърза интригата и поех по пътя. Продължих да мисля: балканската жена и балканския мъж са ясни, а децата им? Какви са, какво правят, какво искат? Кратко и ясно – или са в чужбина на гурбет, такава е балканската орисия на младите от векове, или забързани и отчуждени в ежедневието печетял пари и правят кариера. Така се родиха образите на сина на Златина и на сина и снахата на кмета Добри – първите в Америка, вторите в София, преди развод.

Сценарият сам се раждаше между другото, между многото неща, които вършех, много преди да седна пред компютъра. Затичах се по пътя, т.е., набрал скорост, продължих да мисля: а какво е балканското дете? Какво прави, какво иска? Ами расте в самота между редките минути, в които вижда майка си и баща си, наставляван от тях по телефона или по скайпа да чете, да учи английски, да си оправи стаята, да свири на цигулка... Иска, без да го съзнава, да расте като всяко едно дете обградено от нежност и любов, родителите му да не се разделят, да подари на всички най-красивия подарък. Кръстен е Кристиян, т.е. християнин, но по западному, както е сега модерно, не и на дядо си Добри, не и по български – просто Христо. Така се роди и идеята за балканското дете – обединител и миротворец, в случая внука на кмета, оставен от родителите си за лятото при дядо си на село.

Ха сега - помислих си злорадо към Златина, - да те видя какво ще правиш като ти пъхна под носа едно дете? И то от рода на най-големия ти враг! Нали си крива и устата, да те видя аз сега!... Ами най-нормалното – ще му свариш каша да се наяде – си помислих, - защото преди всичко ти си майка, не може да оставиш едно дете да гладува, хранено с манджа, сготвена от дядо му. А после? После ще му покажеш селото, реката, хълмовете и поляните... – душата ти е зажадняла за детска ласка и детска дума, нали твоите са в Америка и ти с месеци не си чула нищичко от тях. Иначе ми се правиш на проклета, не че не си такава... – водех диалози със Златина. – Той ще те учи да работиш с компютър, а ти ще му пържиш, какво друго освен мекици. И не само ще го храниш, но и ще го спасиш! – заканих й се аз.

После измислих легендата за върха Свети дух, на който, ако се качиш три пъти, се сбъдват желания или ще живееш сто години... - разказана от Златина на Кристиян. Тя се е качила един път, да спаси детето си от бурята, Кристиян трябваше да се качи три пъти, за да се сбъдне желанието му майка му и баща му да не се развеждат, кметът се е качвал два пъти дотогава...

Не бях наясно с мотива на Кристиян да се качи на върха. Причината трябваше да е даматургично оправдана. Знаех защо Златина ще се качи трети, но не и втори път... Когато човек иска нещо много силно, съдбата му помага да го намери, както е казано в Библията: „Попитай и ще ти се каже, почукай и ще ти се отвори, поискай и ще ти се даде“. Не знаех как да накарам Кристиян и Златина да се качат на върха Свети дух. Тогава пациенти от Трънско ми казаха, че в планината живеят няколко старци, но нямат връзка със света – стълбовете се съборени, жиците са скъсани и телефоните им не работят, а за мобилните има връзка само по върховете на планината. И мотива на Кристиян се изясни – качва се на върха, за да чуе майка си и баща си – в ниското няма връзка за мобилния му телефон, а Златина, за да го спаси след тежка настинка. Кметът я търси, защото към кого да се обърнеш при беда, освен към съседа си? Тя се качва през нощта на върха, за да извика хеликоптер на бърза помощ – реката отново е придошла и отнесла моста.

Докато ми пломбираше зъб, брат ми ми каза, че се е разходил из квартала, видял е цъфналите дървета и допълни: „И таз година джанките цъфнаха, и пак няма кой да ги обере...“, визирайки детските ни набези над съседните дворове. Кимнах му да извади машинката от устата ми и го помолих да ми подари тази фраза. С нея Златина завъшва писмото до сина си, което Кристиян изпраща в Америка. От София той изпраща писма и до другите старци в селото от забравилите ги синове и дъщери – адресите им е намерил от Интернет. А писмото от сина на Златина праща на дядо си да й го даде. Тя се просълзява и казва: „Жив да си, кмете!“ – човека, който й дал чаканата вест. Така чрез първоначалния замисъл Кристиян – балканското дете - се проявава като обединител и миротворец.

В края на филма Златина и кмета тръгват към върха на хълма, за да чуят по телефона Кристиян. И за двамата това ще е третият път, след който, според легендата, ще живеят сто години. Ще бъдат възнаградени с дълголетие не защото са спасили детето – това е тяхно безапелационно родово задължение – не могат да оставят детето да умре заради тяхната вражда, а водени от една идеална цел – желанието да чуят едно дете и да му подскажат, че са се помирили... – това бе основното послание на филма – прошката и обичта.

 

Сценария написах за единайсет дни в един бележник „на коляно“ или под тентата на кафенето на плажа на Двореца в Балчик – нямаше как едновременно да се пека и да пиша на компютър, затова прибягнах до изпитаната стара система за писане с химикалка на хартия. Точно за още единайсет дни, този път във Вършец, прехвърлих текста в компютъра и завърших сценария за по-малко от месец. Внсъщност бях го писал близо половин година преди това в мълчаливи диалози със Златина, с кмета Добри, с Кристиян...

Докато пишех си представях Златина Тодева в образа на моята Златина, жена ми по-късно избра актрисата Бистра Тупарова – Златина Тодева трудно щеше да издържи ролята поради напредналата възраст.

Кандидатствахме в Националния филмов център и спечелихме субсидията. Мариана Евстатиева-Биолчева, член на журито, споделила след конкурса с оператора проф. Венец Димитров: „Това бе най-добрият сценарий, който съм чела в последните три години“. Филмът заснехме през 2006 г. Премиерата бе в Дома на киното на 28-ти май 2007 г., три дни преди рождения ми ден. След прожекцията жена ми каза: „В Библията е казано, че в началото бе словото. И тъй, като всек филм започва със словото, давам думата на сценариста“ и ми връчи микрофона да водя премиерата. Хората бяха възторжени, станаха прави като предтавях екипа, ръкопляскаха, в очите им имаше сълзи. Много пъти съм заставал пред публика, обирал съм и овации, но този път почувствах нещо неземно, звучи мистично, но бе реално изживяване – в целия салон, над главите на зрителите сияеше ефирен облак, искрящ от светлина. Това бе усещането ми от контакта с вълненията на публиката. Аплодисментите бяха най-силни при представянето на най-малкия актьор Иоан Карамфилов. После пихме вино и уиски, говорихме с колеги и приятели и се прибрахве късно вкъщи. На следващия ден заминахме с жена ми за Брайтън-Англия, бях поканен да участвам в ревматологичен научен симпозиум като лектор. Поздравленията за филма от близки и приятели получавахме по телефона, дори като се печахме на каменистия плаж и яркото, но хладно слънце в промеждутъците между научните сесии. Така съм непрекъснато – прескачам от литературата в медицината и обратно, такава ми е орисията, но не се оплаквам. Тя ми създвава усещането, че живея пълноценно.

През 2008 г. филмът спечели втора награда на Евразийски фестивал за детски филми и социални програми „Я человек - Оренбург–Русия. През същата година го показахме на фестивала „Любовта е лудост“ във Варна. На прожекцията публиката реагира възторжено, на пресконференцията критиката бе сдържана, пренебрежителна в голяма степен. Известна кино-критичка, ще премълча от деликатност името й, каза, че „винаги има умиление, когато се покаже дете на екрана, че това не е достижение на филма да просълзиш някой чрез съдбата на дете“, с което сложи кръст на хитовите филми „Хлапето“ на Чарли Чаплин и „Крадецът на велосипеди“ на Виторио Де Сика, а друг известен кино-критик допълни изнервен от дебата: „Стига сте ни обяснявали чрез селото как да живеем в града“ – не бяха осъзнали метафората и посланието на филма. Чл. кор. проф. Неделчо Милев горещо защити филма, като каза, че това е филм-метафора и филм-притча, които ни казват много неща за сегашния живот, но другите не го чуха. От сепване, от неудобство не влязох в спор с именитите критици. Сега, след още десет други филма и свършени медицински услуги на техни близки и познати ме поздравяват вежливо и много внимателно подбират думите си, когато оценяват филмите ми, но тогава ме заболя от пренебрежението и некомпетентността им. Операторът проф. Венец Димитров, изпълнителят на ролята на кмета Вълчо Камарашев и други именити кинаджии споделиха, че съжаляват, че критиката пренебрежително подмина филма и не го оцени по достойнство. Нищо – отговарям аз – това са рисковете на професията, част от занаята, при все че не съм професионален кинаджия.

По-късно показахме „Пътят към върха“ на Балканския филмово-кулинарен фестивал в Поградец – Албания, с него открихме дните на Българското кино в Нова Паланка – Македония, прожектирахме го и в Скопие. Навсякъде филмът бе приет радушно. Удовлетворението ни с жна ми е, че за тези единайсет години филмът е даван по БНТ и БНТ Свят над трийсет пъти – всяка година по три-четири пъти и то все по празници – Коледа, Великден, двайсет и четвърти май, т.е. филмът продължава да живее...

 


« Обратно