Откровение

БЯЛАТА ЛЯСТОВИЦА


В първите години от въвеждането на биологичните лекарства за лечение на някои от ревматичните болести България бе догонваща стандартите и постигнатото в Европа като реимбурсация и брой болни, включени на това съвременно скъпоструващо лечение – около 2 500 лв на месец, непосилна цена за българския пациент. Годината бе 2008-ма. В началото Здарвната каса заплащаше 25% от цената, другата – болните, след това процентът се вдигна до 50% за кратко време и от касата поискаха да върнат ниския процент, който обричаше много болни на нелечение в противовес с всички европейски конвенции, консенсуси и правила. В този критичен момент ръка за ръка с болните, с пациентската организация и с някои от фармацевтичните фирми водещите ревматолози решихме не само да удържим по-високия процент, но да се борим и за по-висок – 75%, който щеше да даде възможност на голям брой болни българи да се лекуват по европейските стандарти и което е най-важното – да им се спестят болки и страдания, да се спасят от инвалидизация. Каузата бе благородна и я поехме с ентусиазъм. Наред с множество интервюта за всички възможни хартиени и електронни медии, срещи с представители на Здравната каса и на Министерството на здравеопазването, решихме да заснемем и документален фирм за проблемите на тези хора и на техните близки, с който да ангажираме емоционално обеществото с проблемите на тези хора. Нямаше на кой друг да се възложи освен на мен – единственият ревматолог-писател и сценарист. За по-малко от месец написах сценария. Предвиждах да се съчетаят интервюта на болни и лекари-ревматолози с игрални елементи, изпълнени от популярни личности и актьори, онагледяващи проблемите на тези хора. Филмът се финансира от известна фармацевтична фирма, колкото да се заснеме, но не и за хонорар на екипа. Приехме предложението, водени от желанието да помогнем на тези болни и нещастни хора и да създадем нещо, което да остане във филмотеките и личните архиви. Този филм положи основите на поредица от медецински документални филми, които заснехме в следващите години, финансирани от Научното дружество по ревматология, Българското медицинско дружество по остеопороза и остеоартроза, от фармацевтични компании и дарители. Хонорарите за екипа бяха малки, но удовлетворението, че възраждаме „научно-популярното кино“ в България, както се изразиха многократно известни кинаджии – голямо.

Предвиждах филмът да започне с уличен музикант (исках това да е Ибряма или Венци – цигуларя), който свири на оживен софийски ъгъл пред калъфа на кларинета или на цигулката с поръсени банкноти, след това камерата показва просяк в страни, в неговата кутия искрят монети и трети епизод – изпита, съсухрена жена гледа през прозореца на апартамента си внучка си, която играе с децата в парка срещу блока. Между коленет си държи бъстун, ръцете й са изкривени от артрита. Внучката й махва с ръка, тя отговаря на поздрава й, става с мъка и излиза от кухничката като се подпира на бастуна. Идеята бе, че за разлика от музиканта и просяка, в чиито калъф и канче искрят монети, в портмонето на болната жена пари няма. След това филмът да продължи с интервютата с болни и лекари, разкриващи трагичната съдба на тези хора, надеждата и възможността да им се помогне. Исках да завърши със старицата, която след лечението е слязла в парка и си подават топката с внучката й. Така щеше да се „затвори рамката“ на филма, образът на възрастната жена щеше да внесе тон на нежност, тъга и надежда, че и добри неща може да се случат. За съжаление Ибряма поиска висок хонорар, който не можехме да платим, Венци не го открих и във филма остана само образът на старата жена, за чиято роля поканихме актрисата Бистра Тупарова, която изигра главната роля в игралния ни филм „Пътят към върха“.

Валя изгради филма в две части - първа: интервюта с лекари и болни за възможностите на съвременното биологично лечение на ревматоидния артрит, псориатичния артрит и болестта на Бехтерев, недостатъчното реимбурсиране от здравноосигурителната система в България и ристовете тези болни да не се лекуват, във втората частпоказа „пет съдби“на петима болни, които разказват за трудния живот, минаващ под кръста на хронична болест, за изгубинети надежди за реализация и просперитет, за по-добър живот. Актьорсата игра в началото и в края на филма, освен че „затваря рамката“, дава на филма нова, нестандартна форма, в която документалните факти се свързват и оплитат с актьорската инсценировка и създават ново, нестандартно, различно от старите документални филми, съвременно звучене.

Дълго време мислехме с режисьорката върху името на филма, минахме през различни идеи, но нито една не ни допадна. Един ден тя ми се обади от снимачната площадки и ме попита дали имам нещо против да е „Бялата лястовица“ – преди дни по БТВ бе показан репортаж за видяна някъде в провинцията бяла лястовица и бе цитиран незабравимия разказ на Йордан Йовков и в съзнанието ми отекнаха думите Моканина: „Боже, боже, колко мъка има на този свят!...“ Веднага го одобрих – заглавието посваше абсолютно на темата, заснетия материал и посланието на филма.

„Бялата лястовица“ беше прожектиран на различни научни ревматологични форуми, на пациентски сбирки, на фирмени симпозиуми и презентации, беше показан и на прожекциите на Българската филмова академия. Бе посрещнат изключително радушно от зрителите – сълзите в очите им показваха, че филмът ги е развълнувал, че е постигнал целта си да разбуни обществото и да го направо съпричостно към съдбите на тези нещастни хора.

В крайна сметка удържахме реимбурсацията от 50%, след година я повишихма до 75%, сега 25% е отстъпката от формацевтичните фирми и в крайна сметка болните не плащат и стотинка, за да се селекуват по най-добрия възможен начин. Филмът „Бялата лястовица“ изигра скромна, емоционална роля в тази наша битка с безпаричието и бездушните здравни адаминистративни правила.


« Обратно