ИЛЮЗИИТЕ И АБСУРДИТЕ, ИЛИ КАК НАПИСАХ РОМАНА „ILLUSIO MAGNA“

(Текстът е от сборника „Откровение. Книга първа – за книгите и литературата“, КЛМН, 2021)

Преди години баща ми ми разказа истинска случка – известен професор, завеждащ Катедрата по рентгенология на бившата Медицинска академия, деликатен и фин човек, безспорен професионалист, отслабнал, получил болки в корема. Направил си рентгенова снимка, асистентите му я видели и я скрили. Той я намерил, разгледал я и казал: „Колеги, не се вълнувайте, имам рак на стомаха...“ На следващия ден го приели за изследвания във вътрешна клиника. Вечерта в банята на болницата прерязал бедрената си артерия с бръснарско ножче. На аутопсията не са установили никакъв рак...
Историята ме впечатли. Бях студент пети курс, представите ми за нещата в медицината и живота бяха по-ясни и категорични, отколкото сега и не можех да си обясня мотивите на професора за подобно нелогично деяние. Обясних си грешката или заблудата, дори на професионалист от най-висока класа с „нетипичен рентгенов образ“, „игра на сенки“, „сраствания от други болести“ и т.н., но не можех да си обясня крайното решение да се самоубие по начин, който гарантира стопроцентов успех – бедрената артерия е разположена повърхностно и е лесна за достигане, площта й е един-два квадратни сантиметра и при срязване кръвта изтича за няколко минути. След това мозъкът изпада в хипоксия и умира пръв, дори преди сърцето, което, макар и на празен ход продължава да тупти още десетина и повече минути. Професорът е взел гарантиращото успех решение в тази нелепа ситуация. Ако бе изчакал няколко дни следващите изследвания в напрежение и страх, щеше да разбере, че няма рак. Нещо друго го бе накарало да посегне към бръснарското ножче. Какво бе то? Защо го е направил? Какво е мислел в последните мигове от живота си? Как се е чувствал сред другите болни в стаята? Какво е изпитвал, докато е събличал болничната си пижама преди да среже бедрената си артерия? – дълго време тези въпроси витаеха в съзнанието ми. Мислех, че не е искал да живее.
Попитах баща ми за навиците и живота на неговия приятел. Той ми каза, че бил шестдесетинагодишен, нямал семейство, живеел със сестра си, бил отдаден на професията... Вместо да ми се изясни, картината стана още по-неясна. Явно в съзнанието му са спорили (или са се се борили?) двете диаметрални крайности – Емоцията, която със силата на рефлекса за самосъхранение и страха от смъртта, го е карала да изчака два-три дни и Логиката, която е заявявала категорично, че няма смисъл да се живее дори тези два-три дни с тази фатална диагноза. Или пък нещо друго се е намесило? – картината ставаше все по-сложна и неясна. Въпреки това написах първия текст по тази случка – къс разказ, в който д-р Стефанов – жлъчен и ироничен лекар, изразител на логичното начало спори с поета Емил и неговата приятелка Антония чие е превъзходството при вземането на решения - на Разума или на Чувството. Докторът твърди, че Разумът не може да сгреши, Поета поставя Чувството пред Разума. В крайна сметка Разумът губи в спора с Чувството. Прочетох текста и останах недоволен – история имаше, разказ нямаше. Героите бяха схематични, резоньори на своите идеи, в крайна сметка - мъртви. Всъщност нямаше герои, а изразители на идея, нищо друго. И идеята бе поднесена сухо, безинтересно, скучно. Речта им бе пълна с шаблони и клишета, не бе естествена, жива реч, която можеш да чуеш, на която можеш да повярваш... Спрях да мисля върху историята, темата за самоубийството и спора между разума и чувството, но не я забравих.
След няколко години върху същата история написах пиеса, за да участвам в конкурс, обявен от Министерството на културата. Не спечелих, разбира се, но с черновите, размислите и записките върху темата и текста на пиесата се натрупаха значително количество текстове с различно звучене. Речта вече бе по-изчистена, динамична, вярна в известна степен. Нямаше ги предишните паразитизми и излишни думи, които създаваха в разказа усещане за главоблъсканица и творческа немощ, но не и за литература. Моят приятел Александър Балабанов – асистент в НАТФИЗ, кинорежисьор, мир на праха му, ме свърза с драматурга на Военния театър. Той прочете пиесата и един час ми говори неясни неща от сорта „...в театъра има едни пространства, които трябва да наситиш с герои и идеи..., ...инвенции и едни скрити за погледа идеи..., ...едни подмолни течения, които минават през текста и го правят...“ и т.н. Слушах го и ми се щеше да му кажа: „Абе, кажи ми какви са тези инвенции и скрити за погледа идеи, какви са тези течения, как да ги уловя и вградя в текста, та да ми свършиш работа, другото са приказки без смисъл и без край!...“ Докато говореше драматургът гледаше през прозореца короните на кестените по Раковски и премигваше начесто. Между другото вметна: „Извинявай, измориха ми се очите и зеленото навън ги отморява“ – премига и продължи да гледа зелените листа на кестените и да ми говори за безбрежните пространства на театъра. Накрая каза една фраза, която по-късно много ми помогна: „Този текст не е пиеса, а диалогизирана повест“. Благодарен съм му за тази бележка и реших многото изписани страници да събера в една новела. И пак зациклих:
Първо – събирането на едно място на един лекар, на един поет и неговата приятелка, за да спорят за разума и чувствата при вземането на генерални решения изглеждаше самоцелно, неестествено, нелепо.
Второ – приятелката на поета изпълняваше ролята на безгласен слушател или на безличен резоньор, присъствието й не бе обосновано от композиционна, сюжетна и каквато и да е друга литературна гледна точка.
Трето – вървейки като последователен линеен разказ от началото към края текстът набъбна още повече с излишно описание на поведението на героите през вечерта на срещата. Тук-там имаше интересни и показателни детайли, но по-голямата част от дописания текст бе кух, безсмислен, тъй като описваше банални (познати) неща по банален (познат) начин – палене и гасене на цигари, пълнене на чашите и пиене на коняк, гледане наляво и надясно..., много думи и никакъв смисъл и образ в тях. Тогава ми дойде идеята от второстепенен образ, приятелката на поета да стане водещ герой. Липсваше й биография и мотивация за действие. Тогава реших да е журналистка, на която са възложили да напише статия за известен лекар и поета – сътрудник на редакцията (поета) да я запознае с д-р Стефанов, който някога го е спасил от тежка болест и са станали приятели. Така присъствието на тримата на таванчето на поета бе естествено, поведението на героите - мотивирано, ситуацията - ясна, чиста. После си помислих, че няма нужда да описвам поведението на героите на таванчето, а само записа от касетофона с нейните въпроси и думите на доктора – те бяха съществените, действените, всичко друго бе баласт. Прослушването на записите от касетите на касетофона създаваше втори пласт, недеклариран директно в текста, но реален в смисъла, че в технизирния свят, в който сме обречени да живеем, сме изгубили способността да общуваме искрено и спонтанно като нормални хора, а контактуваме помежду си чрез техниката, че Антония всъщност разговаря с мъртвеца с помощта на касетофона и се опитва да върне лентата на живота му обратно (това може да стане с лентата на касетата, но не и с живота на мъртвеца – това оформи още един недеглариран в текста пласт на новелата), че докато е била очи в очи с лекаря, не е почувствала личната му драма и с Емил са пропуснали шанса да му подадат ръка и това е в основата на комплекса й за вина, който я тласка да продължи журналистическото си разследване след самоубийството на лекаря... Така реших наведнъж и трите сюжетни проблема, детайлите са подредиха по художествено издържан и логичен начин, с други думи приближих се до истинската литература и отциклих, т.е. стъпих на пътеката.
Тези неща измислих час и половина преди нощното ми дежурство във Вътрешна клиника в Пазарджик и излязох да тичам, за да се отърся от натрупаното творческо и нервно напрежение. Бе през зимата. Студът, тишината, дишането, хруптенето на снега под бързите ми стъпки създадоха у мен особено усещане за ритъм – бърз, стегнат, ясен и се появиха първите три изречения на текста: „Антония превъртя касетата и я пусна от началото. Прослушваше я може би за десети път. Някъде беше пропуснала нещо, нещо не беше разбрала...“ Така, освен, че отциклих и стъпих на пътеката, и се развихрих: същата вечер в клиниката подредих като пъзел части от вече написани текстове и конструирах скелета на разказа – фрагментарен, накъсан, от различни гледни точки, с различни герои с различната им емоционална, речева и житейска характеристика, всяка част в различни глаголни времена според позицията на водещата разследването журналистка, с различен заряд и чувственост, но с един и същ стегнат слог и задъхан ритъм, какъвто бе характерът на главната героиня, каквито бяха вълненията и чувствата й – откъсчелни, разхвърлени и неподредени, докато изясняваше неясните моменти от живота на самоубиеца. Експериментирах с формата и времената – случка по случка редях пъзела със случилото се с доктора, исках да вградя в текста всички подходящи глаголни времена (сегашно, бъдеще, минало свършено и несвършено...), да извлека максимално тяхната художествена, логическа и емоционална изразителност, съобразно драматургичните роля и заряд на дадената част..., не да компилирам и редя текстове, писани по различно време и с различно чувство, а да композирам... С усещането, че се получи, привърших новелата за седмица, нарекох я „Causa perduta“ (Обречен случай, безнадежден) и я публикувах през 1989 г. в сп. Септември. Въпросът дали докторът е бил наясно с диагозата или се е заблудил, дали се е самоубил, воден от разума, че няма смисъл да се живее с подобна фатална диагноза или от нещо друго, оставих отворен. Така се възприе и от читателите – половината споделиха, че той се е заблудил, другата поливина, че е наясно, че няма тежка болест, но нещо друго го е накарало да вземе фаталното решение. Питаха ме каква е истината. Отговарях, че и аз не знам. Питаха ме защо съм го описал, като не съм наясно. Отговарих им, че няма значение защо го е направил, важното е да помислим...
Имах чувството, че съм се изчерпил, че съм казал всичко, което мислех за ролята на логиката и чувствата в живота и възможността от грешки, като им разменим местата. Това бе нивото на тогавашното ми филисофско, емоционално и творческо развитие. По-късно се замислих: „Добре де, някой се е самоубил, независимо дали се е заблудил или не, дали е повярвал на разума или на чувствата. Интересното е защо го е направил, какво го е тласнало към фаталното решение да скъса нишката?“ Спомних си, че баща ми беше казал, че прототипът на главния герой – професорът-рентгенолог не е бил семеен, че е живеел със сестра си. В съзнанието ми се офоми представата за самота, изолираност от света, за невидима броня между героя и околния свят, за да запази ранимата си същност ненаранена... И отново, като гонг, в съзнанието ми прозвуча въпросът: „Защо?“ Може би отговорът бе в миналото, в детството на героя. И си спомних квартирата, в която живеехме пет човека в една стая с обща кухня и тоалетна до единадесетата ми година в един от най-бедните квартали на София. Всъщност всички квартали тогава бяха бедни. Спомних си как ходех на училище с преправен панталон от стари дрехи на баща ми и плетена от баба ми фанела и от майка ми шапка за през зимата, как играехме с брат ми в тясното дворче и жените от съседните къщи ни гонеха, за да не им изцапаме прането, увиснало на пожълтели, разнищени, конопени въжета... Тези спомени родиха идеята за втората новела „Ad absurdum“ (Според абсурда), която публикувах през 1991 г. в сп. Съвременник - описвах всички онези моменти от миналото на главния герой, които го тласкат към фаталното решение – мъчително и бедно детство, изнурително следване, неуспешен брак, реализирана, но трудна кариера, разочарования отвред... В първата новела има един момент, в който главният герой стои през нощта в болничния коридор и гледа през прозореца мигащата светлина на близкото кръстовище, минути преди да пререже бедрената си артерия. Втората новела започва и завършва в този момент – за секунди или минута в прозореца се отразяват като на кинолента картини от живота на главния герой и той ги разглежда с безстрастието на „единствения зрител в залата“. Както и първата, така и втората новела е конструирана фрагментарно, накъсано, с отскоци от настоящото към миналото и обратно, с разсъждения, препратки и обрати, но със същия стегнат ритъм...
Интересно бе обсъждането на новелата в редакцията на сп. Съвременник, на което ме поканиха да присъствам. Един от редакторите каза:
• Промени началото, не ми звучи...
Друг го репликира:
• Защо, началото е добро, да промени края, там нещо ми се губи...
Трети се намеси:
• Началото и краят са добри, да промени и съкрати средата...
Ситуацията звучи анекдотично, но я предавам дословно. Ако трябваше да ги послушам и тримата означаваше да съкратя началото и края и да променя средата и от новелата нямаше да остане нищо. Само Димитър Коруджиев даде най-точната оценка за новелата и най-добрата препоръка. Той каза:
• Новелата е добра, разглежда общочовешки теми. Съкрати първите петнайсет страници, защото обемът е голям дори за сп. Съвременник. Запази ги, добре са написани. Така се започва роман, а не новела.
И беше прав. Направих, както ме посъветва – съкратих точно петнайсет страници – макар и добре написани, те бяха в повече, явно той бе чел внимателно новелата, за разлика от другите редактори, които бяха само я прелистили. По-късно отново ги върнах към първоначалния текст, който разширих и допълних с нови образи, герои и картини и това предопредели композиционно и логично мястото им началото на текста. И отново се почувствах изцеден, че съм казал всичко, което съм можел и е трябвало да кажа. Но коварното късче в съзнанието ми продължи да ме тормози и да пита „Добре де, някой се е самоубил, защото в живота не му е провървяло, защото се е развел, защото е бил самотен, защото... Е и какво от това? Какъв е смисълът за живите? Иначе – голямо чудо, че се е самоубил, ако от деянието му не последва нещо за другите, за живите...“ И продължих да мисля.
Дойде ми идеята, че „животът е най-ценното нещо, което трябва да съхраним на всяка цена, при всякакви обстоятелства“ (по-късно тази мисъл стана мото в живота ми). Това би звучало силно, ако се каже от самоубиеца, направил равносметка след смъртта си, а не от живите, които винаги са пристрастни на живота. Оставаше да измисля как да накарам един самоубиец да направи подобно признание – почти невъзможна задача – героят хем да е умрял, хем да каже подобно нещо... Тогава си спомних разказа на моя колега и приятел проф. Георги Дееничин от Пловдив за негов приятел, починал като ученик или студент. Родителите му разказвали, че в деня на смъртта на сина им се събирали, чувствали силно напрежение и в две поредни години, точно в полунощ единият път гръмнала крушката на тавана, втория път се счупило огледалото в банята. Нещастните родители имали чувството, че духът на сина им витае в дома. Завръщането на духа на доктора от Отвъдното, за да каже на живите своето прозрение описах в кратък текст, озаглавен „Intemrdia“. По повод на този текст моят приятел и колега д-р Тотко Найденов каза, че не е срещал в българската литература подобно описание на смърт и пътуване към Отвъдното. Не знам, може би е прав. Реших, че духът ще напише посланието си в спиритически сеанс, на какъвто съм присъствал и познавам настроението и обстановката. И се появи въпросът: Как да го поставя в конкретен текст, за да звучи достоверно, макар и магично, да се вписва пълноценно и логично в предходните две новели, за да се спази жнровия и смисловия принцип на повествованието, на новелата в случая? И отговорът: Най-простото и най-логичното в подобна ситуация е, като емоционален и раним човек, поетът да изпадне в депресия и в момент на умопомрачение да опише неща, които не е сигурно дали е видял и преживял – в случая контакта с духа на самоубиеца. Не става ясно дали е писал под влиянието на творческа фантазия, емоционална свръхвъзбуда или на връхлетялата го депресия в следствие на комплекса за вина. В крайна сметка на фона на смъртта на доктора двамата с Антония се намират в живота.
Новелите носят латински имена, които звучат като диагнози. Това не е случайно и самоцелно – изписаната на латински диагноза съдържа голяма степен интелектуалност, но и безразличие. Зад нея се стоят разбити съдби, помръкнали мечти, изгубени надежди не само на болния, но и на много други хора - неговите близки, приятели, познати от които лекарите и медицината не се интересува. Те регистрират факта и се опитва да го коригират хладно и безстрастно. Така и зад всяко заглавие на всяка от новелите се крият разпилени съдби, надежди и мечти на различни хора.
Така, най-сетне, текстът доби завършен вид – роман, изграден от три новели и една итермедия, който публикувах през 2009 г. след конкурс на Министерството на културата за финансова подкрепа за българската книга. От публикуването на първата новела до публикуването на романа минаха точно двайсет години. И десет години преди това от написването на разказа до публикуването на първата новела – общо трийсет години работа върху текста и проблема за самоубийството и ролята на чувствата и логиката при вземането на решения. Но и това не е краят, усилията продължиха с написването на сценария по романа и заснемането на филма „Пепел върху слънцето“, които описах в раздела „Малко повече за филма“.
Първото издание на повестта „Illusio magna“ бе през 1997 и второто на романа бе през 2020 г. след заснемане на филма „Пепел върху слънцето“ – фраза от втората новела, след като за пореден път коригирах текста – съкратих доста излишни думи, въпреки че дотогава мислех, че текстът е максимално чист. Нямам намерение повече да го пипам – засега... Достатъчни са четиридесет години от първата идея до второто издание! – убеждавам се, без много да си вярвам.