Митко

(Текстът е от сценария на филма „Митко“)

Имах детство, защото всяко лято ходех при баба ми в родното село на баща ми - Девня. Спомените от софийското ми детство са сиво-черно-бели, с мръсен сняг по улиците и киша през пролетта и зимата, а селското ми детство – цветно. Цялата зима четях книги, генерирах идеи и като пристигнех в Девня ги реализирах – игри на прабългари и славяни, на българи и кръстоносци, на белолики и индианци. Бях прочел, че прабългарите са изплитали тетивите на лъковете от конски косми и са слагали пачи пера на стрелите. И тай, като технологията трябваше да се спази максимално, окастрихме доста дрянови дръвчета, за да си направим лъкове. Със стрелите беше лесно – доста патки в селото останаха без опашки, трудността беше с конските косми. По-лесно е да оскубеш патка, отколкото – опашката на кон. Задоволихме се с тетива от канап, но непременно намазана с восък – такава бе технологията, описана в достъпната ми литература. По цял ден с Митко и братовчедите обикаляхме из баирите, по поляните, къпехме се в каналите и реката, играехме на индианци, партизани, кръстоносци... – прекрасни и незабравими детски спомени...

Затова, когато Митко ми се обади, че е болен, ме преряза. Уредих приемането му в Трета градска болница в София. Всеки ден ходех да го видя, разговарях с колегите, уредих много консултации. Нещата вървяха към ампутация. До последния момент е надявах да му се размине. Заминах за Белград на научен семинар. Всеки ден звънях да питам как е той. Отговаряха ми уклончиво, усещах, че нещо се е случило. Като се върнах ми казаха, че са му ампутирали крака. Една седмица бях като болен – буквално. Нямах желание за работа, чувствах се отпаднал, безсилен, неудовлетворен, че не му помогнах като лекар. След месец същото се случи и с другия крак...

Винаги съм твърдял, че трябва да сме отзивчиви и максимално щедри към четирите групи хора, за които трябва да се грижи обществото: сираците, старците, болните и инвалидите. Ако ние, здравите, не им подадем ръка, няма кой да го направи. Всички други да работят до откат. Затова сме „социо“. Тази дума в последните години се натовари с негативен смисъл заради социализма, но означава общество. Ако не сме „социо“, ще сме „стадо“ – ще разчитаме на естествеиния отбор, който оцелее – оцелее, другите да мрат! В това отношение в България сме длъжници на тези хора. Митко запълва тази празнина.

Притеснявах се от срещата след втората операция – беше минала около година. Като го видях в количката, отново ме преряза. Не смеех да го попитам как е. Разказа ми, че леля Еленка, майката на мой братовчед и негов приятел, го попитала какво да му подари за Коледа. Той й отговорил: „Оплети ми едни терлици“. Разказа ми и други истории, свързани с обществената му дейност, други с болестта му, колкото забавни, три пъти по-тъжни. Смееше се искрено на шегите си. Постепенно се отпуснах - помогна ми да не се чувствам неудобно. Тогава реших да заснемем филм за него, „за силата и куража да живееш пълноценно - си помислих. – И това да не е филм за хората без крака, а за хората с крака.“, както се изрази преди време друг мой приятел Владислав Кацарски – незрящ със същия борбен дух за документален филм за човек без ръце. Изминаха петнадесет години, докато съберем парите. И сега, се очертава филмът да стане факт – снимките приключиха на 15-ти юни т.г (2021 г.). Съжалявам, че баща ми няма да го види...