ЗА ИВАН ДИНКОВ, ФИЛМА И ПОБЕДАТА

С поета Иван Динков имах една среща – в Литературния клуб към Профсъюзния дом на Пазарджик преди много години. Направи ми силно впечатление този затворен, мълчалив, слаб човек, на когото цигарата не падаше от ръката, който като заговореше, другите замлъкваха. Във времената, когато ни говореха, че „смисълът на живота е борбата и победата“, бях потресен, когато прочетох края на стихотворението „Победа“ , посветено на жена му – „Никоя победа не връща мъртвите“. Прозвуча ми еретично за онези времена и много близко като мое светоусещане – бях млад лекар, в началото на кариерата, възтрогнат от мисълта, че ще помагам и спасявам, непримирим със смъртта под каквато и да е форма. С години непримиримостта към насилието и смъртта нарастнаха и стихът на Иван Динков придоби символен, патетичен смисъл. От тогава стихът неизменно присъстваше в паметта и чувствата ми. Дълго време мислех как да го претворя под друга форма в моите, все още неукрепнали творби – идеята да звучи със същата изразителност и сила, но втъкана в образ, сюжет, интрига... След трийсет години успях да намеря своята формулировка за победата в разказа „Дупки по стените“ по повод дупките от шрапнели и гранати, които замрежват като траурни дантели стените на къщите в Сараево и оставят дупки в душите на оцелелите от войната – „Всяка победа е нечие поражение. Има смисъл само победата над себе си.“ Въпреки че направих своята трактовка на идеята за победата и битката, мисълта да претворя, едва ли не буквално, стиха на Иван Динков не ме напускаше. И, както е писано в Библията: „Поискай и ще ти се даде.“, съдбата (но не и случайността!), ми дадоха тази възможност. В разговор за литературата и киното в галерията „Георги Машев“ в Пазарджик с най-големия познавач и анализатор на творчеството на Иван Динков литературния критик Никола Иванов – мой добър приятел, спонтанно решихме да заснеме филм за големия поет, без да сме наясно откъде и как ще съберем парите, какво да кажем с филма, за каква публика да го направим. Малко ми трябва, за да ми се запали главата и да се разгори, Кольо е не по-малко упорит от мен. Събрах всичките книги на поета и ги изчетох с разсъждения и бележки, но не в полетата на книгата, както правя с научната литература, а в компютъра и бележник – художествената книга е свято нещо и не трябва да се скверни с допълнение, редакция или промяна, под каквато и да е форма, докато научната е подчинена на практични цели и колкото повече информация събере на една страница, толкова по-добре за читателя и косвено за ползващия практическите цели – болните в моя случай.
Сценария написах за два месеца като проследих възловите моменти от живота и цитирах най-силните стихове на поета. Започвах с военни кадри от бойните полета и снимки на убити и разкъсани войници. Идеята ми бе на техния фон да се появи паметника на поета в Градската градина на Пазарджик и да прозвучи безсмъртния стих на Иван Динков „Никоя победа не връща мъртвите“. Оценката ми, отразена в синопсина и сценария на филма, бе: „Иван Динков е считан за един от най-чувствените, най-дълбоките и най-мрачни поети на Априлското поколение, към които е причисляван. Животът му е пример за житейски неволи, провали и възходи, физически страдания, духовно извисяване, морално-философски проникновения и гражданска непримиримост с лъжата, пошлостта и продажността. С безапелационния си хуманизъм стихът „Никоя победа не връща мъртвите“ го поставя над Виктор Юго, който казва, че който загине за Родината не умира и над Христо Ботев със стиха – „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“, защото не оправдава смъртта под какъвто и да е повод, под каквато и да е форма.“ По-късно анотацията, синопсина и сценария на филма със заглавие „Почит към Иван Динков“ (заиграване със заглавието на книгата на поета „Почит към литературата“) бяха публикувани в алманах „Света гора“, за което благодаря на главния редактор проф. Сава Василев. И се почна едно „ходене по мъките“ – буквално „просене“, за да съберем парите с Кольо Иванов. От Общината в Пазарджик, от търговски фирми, от частни дарители и безнесмени – пет години! В това ни начинание ни помогна и нашия приятел от Стрелча Михаил Гунчев, който обикаляше всеотдайно на един панаир изявени хора от града, за да събира с нас пари. В крайна сметка събрахме средствата за заснемане на филма и за издаване на книга по идея и редакторство на Никола Иванов „Почит към Иван Динков“ с пълния текст на сценария, отбрани стихотворения на поета и стихотворения от друг поети, посветени на Иван Динков.
Заснемането и монтирането на филма отне две години (в рамките на петте, в които събирахме парите). Исках да снимаме едни и същи места около родното село на поета през четирите сезона на годината, които плавно да преливат едни в други, какъвто е цикълът на човешкия живот – от пролетта, през лятто и есента до зимата. Още повече, че Иван Динков умира през януари. Преливането е монтирано добре, въпреки че би могло да се направи по-релефно, за да се забележи и от незапознатия с изразните киносредства зрител. Станахме копродуценти с БНТ - архивни кадри от тях, филмът от нас. Използвахме и възстановки с деца, възрастни хора от селото и актьор в ролята на поета, интервюта със съпругата актрисата Белла Цонева и с известни литетарутни критици и писатели. В крайна сметка, както става в 99.99% от случаите със сценариите за документални фирми, режисьорът си направи своя филм и го нарече „Навътре в камъка“ – заиграването този път бе буквален цитат на заглавието на друга книга на поета. Във филма я каза адвокатът Хари Хараламбиев от Пазарджик и тя идеално „пасна“ за заглавие на филма – опитахме се да проникнем в душата и живота на поета, твърд и непроницаем като камък.
Премиерата на филма бе в Дома на киното в София през 2014 г. и в сградата на общината в Пазарджик през 2015 г. И на двете премиери присъстваха много хора. Бе показан и в Панагюрище и Ихтиман и многократно по БНТ и БНТ Свят.
През 2014 г. филмът получи наградата „70 години гимназия – гр. Стрелча“ за сценария на филма, връчена в рамките на „Национален литературен конкурс на името на Богдан Овесянин – гр. Стрелча“, същата година получи и наградата на Асоциацията на хабилитираните преподаватели по екранни изкуства „Академика 21“ в рамките на Двайсет и първия фестивал на българското документално и анимационно кино „Златен Ритон“ – Пловдив и през 2915 г. първа награда в раздел „Традиции“ на Осмия международен кинофестивал за наследство „Идоли“ – София, 2015.