ОТВЪД „ОТВЪД СКОКА“

На една среща с лекари и пациенти трябваше да изнеса лекция за остеопорозата, а лекоатлетката Йорданка Благоева да говори за влиянието на спорта върху костното здраве на жената. След официалната част, в ресторанта я попитах има ли филм за нея, тя каза „не“, предложих й да го заснемем, тя се съгласи и се почна...
Систематично и подредено, както започвам всеки мой научен труд, събрах монографии на спортни специалисти, описващи достиженията на българската лека атлетика, книгата на Юлия Пискулийска за Йорданка, вестници, писма и снимки от личния архив, прегледах ги внимателно, направих си нужните бележки и за месец и нещо написах сценария със схеми и диаграми на личните достижения на Данчето, докато скочи заветните за времето 194 см., мнения за нея на журналисти, специалисти и почитатели, мои разсъждения по темата. Жена ми прегледа материала и каза, че това не е сценарий, че от това не става филм – нещо, което бях чувал всек път за всеки мой текст с претенции за реализиране на кино. Скандалът, както всеки друг път се състоя, кратък, но съдържателен и, както всеки друг път, казах, че повече няма да пиша сценарии, най-вече за нея, а ще си се отдам на литературата, която поначало ми е много по-понятна и приятна, по-малко времеемка и достъпна, да си намери сценарист да й пише сценариите или да си ги пише тя, мен повече да не ме търси и си взех ръкописа. След време го поиска, след кратко колебание й го дадох и тя започна да го коригира и написа своята версия. Накрая филмът стана нещо съвсем различно от нейните и от моите бележки – никога не можеш да предвидиш накъде ще тръгне един документален филм с интервюта, още повече и с възстановки, за които поначало няма достатъчно пари, кавато е не само нашата, но изобщо и българската кино-ситуация. В този филм не предвиждахме възстановки, но доста интервюта на близки и колеги на Йорданка.
Предвиждахме това да е юбилеен филм за Йорданка за нейната шестдесет и петгодишнина при добро стечение на обстоятелствата и упорита работа от нас, получи се, но за седемдесетата й годишнина - пет години събирахме пари, за да го заснемем. Точно толкова време, колкото събирахме пари и за филма за поета Иван Динков. И при нея спонсори ни бяха бизнесмени, приятели, познати, още Спортният тотализатор, Българския олимпийски комитет. Както и с много други филми с парите бяхме „на ръба“, но се справихме. Цитирам част от моя вариант на синопсина на сценария (в началото неодобрен, но после приет от Валя!):
„Филм за Йорданка Благоева – емблематично име за българската лека атлетика за всички времена. Тя е участвала в четири олимпиади, с два олимпийски медала и пет световни рекорда на висок скок. Филм за волята да побеждаваш, за непоколебимия и непреклонен спортен дух, който вярва в силите и не се предава, дори, когато травмата сковава и неистово боли, а условия на стадиона са трудни и неприемливи, филм за патриотизма, филм-опит да надникнем и да разгадаем формулата на успеха... Филм за волята да бъдеш най-добър, да бъдеш пръв, да победиш, но най-вече – да останеш верен на себе си, да обичаш хората и да си общодостъпен и полезен.“
Дълго мислехме върху заглавието – моето бе „Седем стъпки и половина“, колкото е правила Данчето до скока. Нито едно не ни допадна. Идеята за „Отвъд скока“, която веднага възприехме, бе на приятелката на Йорданка Алена.
След дълги и трудни преговори преотстъпихме правата за десет години за излъчване на филма само по БНТ срещу архивни кадри, без които просто филмът нямеше да се получи. И националната телевизия се възползва максимално от преотстъпените права – за година излъчи филма над десет пъти по Канал 1 и БНТ HD. Няма по-голямо удовлетворение за който и да е кинаджия от това, филмът му да се гледа – ако е възможно от всички хора, всеки ден, защо пък не и няколко пъти дневно?...
Премиерата беше в Дома на киното и втората в кино Одеон през 2017 г. Последваха прожекции с участието на Йорданка в Монтана, Кюстендил, Самоков, Велико Търново, Стара Загора – навсякъде при пълни зали. Интересно защо, но филмът вълнуваше хората от средното поколение и от напредналата възраст до съзли – лично ги видях. Може би така им въздействаше апотеозът на победата и личността на победителя, българщината, носталгията по младостта... Не знам, но е факт, че зрителите изпитваха катарзис, изразяващ се с аплодисменти, прегръдки и сълзи – целта на всяка една творба, на всеки един творец. И много автографи от Данчето на многобройните й почитатели. Най-хубавото беше, че залите бяха пълни с учници и млади хора. Горещо се надяваме с режисьорката и изобщо с екипа, че примерът да побеждаваш, да бъдеш пръв и да не се предаваш никога и при никакви обстоятелства, да си българин и най вече – да си Човек е заразителен за младите. Това, всъщност, бе най-голямата ни цел, която ни мотивираше да събираме парите, да пестим, да снимаме, е – и да се караме с Валя, но всичко е било оправдано.