Откровение - КЕШ.

Като откровение ще цитирам встъпителните думи към книгата – те отразяват най-същественото:

В едно интервю по Хоризонт преди години по повод сборника с къси разкази „Приканите острови“ импровизирах пред водещата Ирина Недева, че желанието ми бе всеки разказ да е „ръбесто сиво камъче чакъл, с което правят пътища – мачкат го, трамбоват го, заливат го с асфалт и то изчезва, все едно че никога не го е имало, никога не е било скала, никога не са го трошели с преси и машини, но крепи пътя на крехките си рамене под тонове асфалт. Без него пътят не би могъл да устои на хилядите стъпки и тежките маши­ни. Като го настъпиш, преди да го залеят с асфал­т, то те бодва, както е бодяло голите пети на нашите деди. И като го вземеш и обърнеш, в дланта си виждаш нищо и никакво безлично камъче, само една слюдичка хвърля кратък лъч в окото и изгасва. В този лъч разка­зът да е отразен. И тъй като на много от нас душите са загрубели като петите на нашите деди, разказите отразя­ват желанието ми лъчът да бодне сърцето и струната в душата ни да трепне. За да ни направи по-добри…“

След години в друго интервю отново по Хоризонт, отново при същата водеща по повод сборника „Сините канарчета“ казах, че „…за разлика от разказите от сборника „Приказните острови“, които оприличих на ръбести, сиви камъчета, които полагат в основите на пътя и заливат с асфалт, а те крепят пътя на крехките си рамене, късите и много къси разкази от „Сините канарчета“ искам да звучат като песъчинка, която попада в обувката, обива, боде стъпалото и ни кара да спрем за миг от безумния бяг и да се замислим за себе си, за другите, за всички с надеждата да вървим по-спокойно и по-уверено по пътя. И да помогнем на другите да го направят...“

Още по-късите разкази от цикъла „Кеш“ искам да звучат като мълния, която блесва, преди гърмът да тресне, осветява за секунда околния пейзаж и изгасва без да сме видели детайли от необятността, но в съзнанието ни продължават да мержелеят сенки на срещнати случайно хора и след това тътенът да ни разтърси… Да се махнат всички излишни думи, разказът да се „изпили до кост“, да остане само героят, съдбата и сълзата в окото, но и тя преглътната, дълбоко скрита. И пак с идеята чуждата съдба да ни развълнува и да ни направи съпричастни и малко по-добри. Дано да съм успял!

Златимир Коларов

P.S.

Относно паралелната линия „Балада за късия разказ“ – виждам я като корда, която пронизва смисъла на всеки разказ и ги държи плътно притиснати един към друг като перли в огърлица да не се разпилеят по земята.