Откровение - PANOPTICUM НА ЧОВЕШКОТО БЕЗУМИЕ. ГОРЧИВИ РАЗМИСЛИ…

Вестта „Война в Украйна!!!“ избухна като бомба! Разтресе обществото.И света. Ехото й не заглъхва – продължава да тресе душите и да кънти…

Потресът и мен не ме подмина. Стъписан от битките на петстотин километра от България – нещо, което не предполагах, че може да се случи, написах няколко антивоенни текста. Публикувах ги във Facebook в профила „Златимир Коларов“ и страницата „Zlatimir Kolarov“ през 2022 и 2023 г. в рубрика „Мисли, провокирани от войната в Украйна“. Това бяха текстове, отричащи войната, независимо от коя страна на бойната бразда Атина размахваше кървата сабя – и от двете страни се лееше кръв и падаха глави, и от двете страни небитието поглъщаше животи. Войната в Украйна бе подтикът, искрата да възнегодувам, „да се хвана за перото и да се хвърля в огъня на битката с моите си оръжия – съпричастие и слово“ с надеждата войната да спре и да не се повтаря! Но не би…

Четири години след първия изстрел, краят на войната не се вижда, жертвите и от двете страни продължават да растат, кръвта продължава да се лее и животи да отлитат!... И реших да събера текстовете и да ги издам в книга. Публикувам ги в реда, по който бяха споделени с приятелитеми от Facebook с желанието свикването с бомбите и примирението с неправдата да не убие душевността в душите ни. Цитирам коментарите след текстовете със стилистичните и граматическите им неточности, за да се запази автентичността им. Рисуват картина на настроенията в обществото – отношението на различни хора от различни слоеве не само към войната в Украйна, но изобщо. Повечето са отрицание на войнолюбците и войната. Не само…

Запазих всички критични думи към мен и текстовете; запазих и мои правописни и стилистични грешки, които открих при подготовката на книгата, за да се съхрани максимално автентичността на публикуваните преди три години текстове във Facebook. Повечето от тях онагледих със снимки от интернет – разказват за жестокостта на генерали с медали и на политици в сянка, за мъката на обречените, за безнадеждността на оцелелите.

Подредени в книгата текстовете очертават кървав, грозен пъзел на човешкото безумие, на човешкото късогледство, на човешката ненавист! За мен остава надеждата някой да чуе, да се развълнува и да възнегодува. И, дай, Боже, да извика! И гневният вик на хората да заглуши грохота на битката! Не вярвам, че може да се случи. Но все пак го искам…

ОТКЪС

СИНОВЕ И МАЙКИ

Показаха ги по телевизията – трепетни, разплакани, тревожни. С тъмни дрехи като на погребение. Изпращаха синовете си на фронта, някои от тях деца на осемнадесет-двадесет години. Високи, слаби. С гъсти коси и тънки вратлета на непораснали момчета. С шапки и топли дрехи, с по едра раница и очукан куфар чакаха да се качат на камионите с маскировъчни платнища. Оглеждаха се объркани, невярващи, неориентирани – не съзнаваха какво се случва, нещата се развиха главоломно бързо, нямаха време да осъзнаят какво става, какво ги чака. Усещаха, че става нещо страшно, но не знаеха какво. Виждаха го в очите на майките си, в стиснатите юмруци на бащите си, в разплаканите очи на любимите си, в уплашените погледи на по-малките си братя и сестри, по-големите им братя отдавна се сражаваха на фронта…

Бащите с мъка сдържаха сълзите си, стискаха юмруци до побеляване на кожата, за да не ги тревожат и се опитваха да се усмихнат да ги подкрепят, все едно, че нищо страшно не се случва, майките прегръщаха синовете си силно, крепко и едновременно с това безкрайно нежно, както само майките могат да прегръщат. Целуваха ги, не искаха да ги пуснат от прегръдките си, искаха да ги задържат до гърдите, до сърцето си още секунда, още миг, за да ги топли цял живот споменът за топлината на любимото дете, както ги бе топлило от мига, в който го поеха за първи път и го доближиха до гръдта си да бозае. С душата си, с цялото си тяло, с всяка част от себе си усещаха, че мигът няма да се повтори, че споменът за топлината ще остане, за да пари и гори до болка, защото топлината отдавна ще е изстинала, там някъде, неизвестно къде, в залеза на слънцето, в студа и вятъра на бойното поле, притихнало и одимено след грохота на битката, че прегръщат детето си за последен път... Любимите чакаха зад тях своя ред да прегърнат любимия, да го целунат и изпратят, без да знаят кога ще се върне, дали ще го видят пак, дали изобщо ще се върне. Малките, верни на детския инстинкт да търсят закрила в допира с други хора, се бяха скупчили в страни и чакаха да видят какво ще стане – и те трепетни, и те тревожни. Тревогата им се предаваше от възрастните. И те, като батковците си, не знаеха какво се случва, но усещаха, че е нещо страшно. И те, като батковците си, ще станат войници като пораснат. И така кръвожадната рулетка на войната ще се върти година след година, век след век без да спира и ще поглъща синове, майки, бащи, любими и малки братя, както хиляди години преди това…
С мъка синовете се отскубваха от разтрепераните ръце на майките, подканяни от офицерите да бързат, и се качваха на камионите. Шофьорите запалваха двигателите, включваха на скорост и камионите потегляха тромаво и бавно, като се поклащаха от дупките по пътя. Синовете махаха с ръце на майките, те им махаха с кърпичка за сбогом и бършеха очите си. Махаха им и любимите, бащите, по-малките им братя и сестри, всички, които оставаха все по-дребни и далечни, там, някъде, далеч назад, където бе дома им…

Майките, бащите, любимите и малките братя и сестри гледаха след камионите, докато се смалят в далечината и изчезнат, все едно че никога не бяха идвали, никога не бяха тръгвали, никога не бе ги имало, заслушани в тишината и тихият повей на вятъра, плъзнал ниско над полето …

Така видях от телевизионния екран майките, които изпращаха синовете си за фронта, както преди осемдесет години, през Втората световна. Сега – мисля си с болка – войната е друга, нещата са различни, само майчините сълзи, майчината болка, бащината мъка и жертвите са едни и същи…

Публикуван в профила ми във Facebook „Златимир Коларов“ и на страницата ми „Zlatimir Kolarov“ на 10.12.2022 г.