70/45 ИЗБРАНО. Импресии, разкази, новели. КЛМН, 2024

(Словото, с което открих Шестдесет и първия конгрес на UMEM – Международния съюз на писателите-лекари – Пловдив, 13-17 септември 2017 г.)

МОЕТО ВЕРУЮ – ДЕЦАТА И МИРЪТ...

Откровение

Скъпи гости и колеги,

Ние, писателите, пишем текстовете си с вдъхнове­ние, погребваме ги с вълнение на страниците на списа­ние, вестник или книга и очакваме с нетърпение да се изровят от ръцете и да възкръснат в душата на любозна­телен читател. За нас остава надеждата от поръсеното зрънце да поникне клас или, дай Боже – нива. С разкази­те си се опитваме да разкрием нашите изстрадани меч­ти, прозрения и истини, които са повторение на вечните човешки истини за красивото и възвисеното, за борбата между злото и доброто, за смисъла и същността на бити­ето... Всъщност, повтаряме стари, познати, изконни ис­тини по нов начин, за да развълнуват нашия съвремен­ник и да го направят по-добър. И се оглеждаме, защото знаем, че и разказът, както и животът (защото той сами­ят е живот и нищо друго), е до нас всеки миг, писателят трябва само да има очи да го види, сърце да го почувства и душа да го разкаже. Разказът, например, е в:

– стареца, който гледа умислено земята, седнал на пейката в парка. Тя е тази, която го очаква...

– или е в ръката на детето, протегната към бащата, който се отдалечава бързо, за да се завърне във втория си дом...

– в посинелите устни на уличната музикантка, коя­то изпълнява на устна хармоничка „Ода на радостта“ на ъгъла през зимата...

Това са детайли, които съм видял и разказал с на­деждата да развълнувам някого и някой да ми повярва.

Като се обърнем и прочетем написаните стотици страници, виждаме, че ценното може да се събере на два-три реда, най-много две-три страници, но тези два-три реда или страници най-ярко ни открояват като творци и, по-важното – като хора.

Един критик преди време каза, че пиша за малкия човек, че той е в основата на голямата част от творчест­вото ми. С риск да го засегна ще кажа, че не съм съгласен – няма малък и голям човек. Всеки човек е голям. Има онеправдан човек, онеправдани хора. За тях пиша. Те са всеки ден, всеки миг край нас, но забързани в задъханото си ежедневие не ги забелязваме или, като ги забележим, ги отминаваме с пренебрежение и безразличие, грани­чещи с неприязън, осакатяващ най-ценното в душите ни – любовта към ближния, на която ни учат Христос, Буда, всички човешки богове, а ние опорочаваме уроците им с дребните си човешки страсти за величие, надмощие и власт.

Чувал съм някои автори да казват: Книгите, филми­те, разказите, стиховете са моите деца. И с това не съм съгласен! Нищо не е по-велико от децата и мира! Всич­ко, което правим, е за тях – от семето, което сее в полето земеделецът и обувките, които шие обущарят, до изя­сняването на генетичния код от генетика, строенето на ракети от конструктори и инженери и откриването на планети и галактики от астрономи. А книгите, филмите, разказите, стиховете, са нашите творения, в които сме засекретили нашите изстрадани, лични, малки истини с надеждата някой да ги дешифрира и да им повярва.

Талантът е птица, която се рее безметежно в небето, необвързана от границите, очертани на земята. Освен божията искра на вдъхновението, талантът трябва да има и криле, за да лети нависоко и надалече. А крилете са съвестта, честността, честта, непримиримостта, ети­ката, морала, несъгласието с неправдата, силата да ги отстоява...

Като се замисля, констатирам с неудовлетворение и много болка: Човечеството не си научи урока по история и човечност. Примерите са безбройни: Сирия, Ирак, Че­чня, Украйна... Светът продължава да се тресе от войни, разруха, атентати, невинни жертви, бълващи смърт оръ­жия, планини от кости, реки от кръв. И хиляди убити, хи­ляди вдовици и сираци без бащи, хиляди майки в черно, виещи като вълчици над пресните гробове. И няма кой да чуе пропитите им с болка гласове, да надникне в по­мръкналите им очи, останали без сълзи, в изсъхналите им сърца, останали без кръв... Не вземам страна в спора – в една война няма победители, има само победени, защо­то убитият губи живота си на бойното поле, а оцелелият – душата си и не знам кое е по-добро... Надеждата някой да се замисли върху тази тъжна констатация е поводът за откровението ми сега пред вас.

Въпреки това – мисля си – ние, писателите, сме по­знаващи живота утописти. Ако не вярваме, че светът ще стане по-добър, няма да можем да творим, което означа­ва да живеем. Това важи още повече за нас, които освен писатели, сме най-вече лекари.

Добре дошли в България, скъпи гости и колеги!

Проф. Златимир Коларов

Председател на Съюза на писателите-лекари в Бъл­гария „Димитър Димов“