70/15 Septem linguarum libri. (Разкази). КЛМН, 2024

БЕЖАНЦИ

• - Професоре, да прегледате една болна. Ще си платим – препречи пътя ми в коридора енергична, среден на ръст дама с черна, смолиста коса.

• - Имаме ли уговорка? – попитах аз.

• - Не. Работя в Пирогов. Препоръчаха Ви Ваши колеги – отговори тя.

• - Идвате в най-неподходящия момент. Не мога – опитах се да я заобиколя.

• - Моля Ви! Жената не е добре – отново застана пред мен тя. – Ще си платим.

• - Абе, не става дума за пари. Закъснявам – трябва да пътувам за Благоевград. Потърсете друг колега! – ядосах се аз.

• - Колегите Ви настояват Вие да я видите. Жената има артрит – гледаше ме тя настоятелно с черните си очи.

- „Тази няма да отстъпи“ – си помислих.

• - Чужденка е. Мъжът й разбира български. Ще Ви превеждам от английски – не отделяше очи от моите.

• - Не е проблем английският. Нямам време – направих последен опит да се измъкна.

• - Ето я жената – кимна тя към пейката пред приемния кабинет.

- Трийсетинагодишна, ниска, изпита, бледа, с шарено индийско сари, обгърнало слабото й тяло, болната се подпираше на рамото на мъжът си – среден на ръст, стегнат, с тъмно сако и светли дънки и черти на европеец. Жената дишаше учестено, страните й бяха зачервени, очите й блестяха, явно бе с температура.

• - Елате в кабинета – предадох се аз.

- Болната се надигна и се подпря на ръката на мъжа си. С бавни стъпки тръгнаха пред мен.

• - От Пакистан са. Имат документи за временно пребиваване в България. Преди пет месеца е родила. Сега има силни болки във всички стави – говореше придружителката, все едно че докладваше на сутрешен рапорт.

• - Трябва да бъде приета в болница. Осигурена ли е? – попитах аз.

• - Не е – отговори тя.

• - Това не е добре – казах аз.

- Жената седна на кушетката в кабинета ми и се опря на ръката на мъжа си. Той леко я придърпа, за да й е удобно и ме погледна с помъжки сдържана тревога.

Пипнах подутите ръце на болната. Бяха топли, тя бе с температура и то висока.

• - Най-вероятно е реактивен артрит от инфекция – обърнах се към придружителката и после към мъжа: – Трябва да бъде приета по спешност в болница. Най-добре в Пирогов. Не мога да я приема в нашата клиника, защото няма осигуровка.

• - Не може, кърми бебе – каза мъжът и погледна към жена си.

• - Не трябва да кърми. Опасно е за нея и за детето – казах аз.

• - Аз разбира – каза той. Тревогата в очите му се сгъсти. Не знаеше какво да прави. Изглеждаше отчаян, объркан, безпомощен, уплашен, въпреки че се опитваше да не го показва.

- Примирена, отпаднала, в някаква степен безучастна към нас и обстановката в кабинета, болната чакаше нашето решение. Само като споменахме за бебето се оживи за минута и отново се отпусна на ръката на мъжа си. Той не смееше да помръдне, за да не усили болките й.

• - Ще захраните бебето с бебешки храни – казах аз.

• - Няма кой да го гледа – погледна отново към жена си той.

- Тя кимна и отново се отпусна.

• - Сами ли живеят? – попитах придружителката.

• - Сами са, без близки. Живеят в общежитието за бежанци – отговори тя.

• - Какво работи мъжът?

• - Каквото намери, обща работа. По цял ден... – отговори тя.

• - За бебето не мога да помогна. За майката ще се обадя на шефа на Пирогов – казах аз.

• - Аз ще говоря с приемния кабинет на Вътрешната клиника – каза придружителката. – Лошото е, че нямаме ревматолог в Пирогов.

• Ще дойда да я консултирам на място. Без хонорар, без нищо. Кажете го на шефовете, важното е да я приемат по спешност – казах аз.

• - Да си платим, докторе – каза придружителката.

• - Не им ща парите. Да й купи лекарства с тях.

• - Не може така – каза тя. Мъжът извади от джоба си няколко смачкани банкноти и остави на бюрото ми двайсет лева.

• - Абе, не ги ща тез пари! – сопнах им се аз. – Да й купи лекарства или храна за бебето!

• - Трябва да си платим – настоя тя.

• - Не е там работата. Важното е да помогнем на жената. Ако има проблеми, обадете ми се да говоря с шефа на Пирогов – дадох визитната си картичка на придружителката и ги изпратих до вратата.

- Мъжът благодари и поведе жена си по коридора. Тя се подпираше на ръката му и пристъпяше с усилие. „Дано да не колабира!“ – си помислих.

...Не се обадиха, не ме и потърсиха – месец от тогава.