Кеш.

ОТКЪС – ТЕКСТ ОТ КНИАТА

            Ще цитирам първата и последната част от паралелната линия на „Балада за късия разказ“ и между тях – един от разказите в книгата:

ИСКРАТА НА КЪСИЯ РАЗКАЗ

Балада

Късият разказ е искра, премигване, проблясък. Просветва и изгасва. Като случка, като герой, като идея. Трябва да го уловиш в момента. Иначе изчезва в небитието. Уловиш ли я, в следващия миг искрата се разгаря в огън – буен, стихиен, затихващ бавно. Въгле­ните на спомена продължават да парят душата с годи­ни. За разлика от романа, където нещата стават бавно, обмислят се с години. Пишат се още по-дълго. Огънят при романа е като горски пожар – гори с дни. Трудно се гаси, където мине, остават въглени и пепел. И по­чернели дънери. Споменът от пожара тлее до края на живота.

„Разказът е всеки миг край нас. Трябва само да имаш очи да го видиш, сърце да го почувстваш и душа да го разкажеш...“ – бях пи­сал преди време. Писате­лят трябва да е като ловец – да улови разказа по сянката, която се мярка между дърветата и изчезва. И да стреля мигновено. В противен случай искрата изгасва и раз­казът отлита в небето като птица, която никога не се завръща.

Следва продължение…

*******

ЛЕЛЯ ТОНКА

            Свако Тодор се върна от затвора след двадесет години. С най-тежката присъда – по политически причини: царски офицер, авиатор, опитал се да избяга през границата с Гърция след 9-ти 44-та. На пътя му застанало втрещено от страх войниче граничар. Трябвало да го застреля, за да премине, но като си помислил колко е млад, че животът му тепърва предстои, не го направил. И го хванали…

Леля Тонка отгледа децата си сама – братовчедките ми Златка и Стоянка. (Със Златка сме кръстени на баба ни Злата – майка на майка й и майка на баща ми.) Работеше като общ работник в изпарения, прах и дим във Винкис – малък цех за винена киселина в Река Девня. На смени, дневни и нощни. Почивните дни – както се случат. Отпуските – кратки и нарядко. Заплатата – най-ниската възможна. С мъж политически затворник не можеше да намери друга работа. Изхранваше се с реколтата от двора на баба – домати, краставици, чушки, боб, кайсии, сливи и круши за компот и мармалад, които вареше с дърва на огнището до обора, в който нямаше животни, само две-три кокошки за яйца. Друго животно – крава или овца трябва да се купи, докато е сукалче, да се чака да порасне и тогава да се дои, стриже или заколи, трябват пари за слама през лятото, ако няма кой да го пасе из поляните край Девня, за фураж и смески през зимата, а трябваха пари и за учебници и дрехи за децата, от време на време за лекарства, за почивки и дума да не става…

Свако пристигна един следобед в демодиран кафяв, изсветлял костюм и червен картонен куфар с ожулени ръбове и метални закопчалки. Висок, слаб, скулест, със сиви, безизразни очи, приличаше на немски офицер. Не го очаквахме. Бе средата на лятото, хората бяха по полето или на работа в заводите. Бе тихо, само цикадите жужаха над тревите. Седна под ореха на пейката пред двора, запали цигара и се загледа в белите кубчета на заводите из Низината.

Леля се върна от работа. Видя го, спря се, лицето й застина.

-                     Тодоре, Тодоре… – въздъхна тя и влезе в двора. Стъпките й заглъхнаха навътре към обора.

ИСКРАТА НА КЪСИЯ РАЗКАЗ – 4

Продължение

Късият разказ изисква определен тип възприемане, мислене и претворяване на действителността – ед­новременно фрагментарно и глобално. Фрагментарно – като част от живота, къс, детайл и глобално – като об­хват на човешката душа, на човешката природа. Трябва да не оставиш и една излишна дума – да „изпилиш“ текста до кост, да стигнеш до сърцето на разказа – там са героят, съдбата и сълзата в окото. И нищо друго!

Разказът трябва да тресне като мълния и да отзвучи, а ехото да звучи още дълго в душата. Човекът, вълнението и посланието са основата на всеки разказ. Без тях текстът е безсмислен. Посланието не трябва да се декларира в текста. Трябва да се усети, да се почувства, да се „измисли“ от читателя, да му се внуши, но не и да му се вмени!

И съвсем не на края – творците не откриват нови неща, не ги и преоткриват, всичко е познато и казано отдавна. Задачата им е да представят вечните, непреходни истини по нов начин за смисъла на живота, за борбата на злото и доброто, за омразата и любовта и всичко, що извира от душата на човека, всичко, що го въздига или принизява. Писателят трябва да ретранслира тези изконни, човешки истини на съвременника, да ги направи понятни и достъпни и да го провокира да се замисли, за да стане по-добър за себе си, за другите, за всички...

Край